260 километра, 10 дни и едни barefoot обувки. Buen Camino!

Истории и марки Ходене, движение и здраве

Какво е да тръгнеш с barefoot обувки по прочутия път до Сантяго де Компостела?

Знаеш ли онова усещане, когато ти идва да зарежеш всичко, да си подадеш оставката и просто да заминеш? Някъде. Където и да е. Само да си далеч. Е, не се колебай и тръгвай! Звучи като клише от мотивационна брошура, но спокойно – в тази статия за пешеходния път до испанското поклонническо място Сантяго де Компостела не те чакат „дълбокомислени“ разсъждения за смисъла на живота, нито снимки на изпъчени кореми на плажа.

Аз замених всичко това с приключение пеша по португалско-испанското крайбрежие – и то през ноември, най-дъждовния месец в годината. 260 километра с току-що излекувано възпаление на глезена, без тренировки, с 10–12 килограма на гърба и с barefoot обувки. Какво да ти кажа – планът беше съвършено непромислен. Ако те влече подобно приключение, смело напред.

За да има с кого да споделям радостите, трудностите и болящите крака, навих приятелката си Ханка да тръгне да крачи с мен. А по пътя към нас се присъедини и Карел – неочакван и непоканен. Но за това по-късно.

Добрата екипировка е основата

По сайтовете за поклонници ще прочетеш, че най-важната екипировка за пешеходен преход са – преди всичко – добрите обувки. Значи goretex туристически обувки с омекотена подметка, която ходи вместо теб – идеалният вариант. Само че на моето инатливо аз, току-що влюбено в barefoot, можеш да му говориш каквото искаш – пак ще си тръгне по своя път. Тук буквално. Също така съветват да не мъкнеш тежки неща, да не събираш сувенири и подобни излишни „съкровища“. Познай колко тежеше раницата ми и колко от това бяха камъчета за спомен.

Но да, екипировката е основата. Добра раница с подплънки, която да те държи стабилно по терена и да не тежи излишно (заложи на класически outdoor марки – гърбът ти ще ти благодари). Функционални дрехи, за да не „ухае“ на сто метра още след първия ден (възхваляваното мерино наистина се доказа). И най-вече – качествен дъждобран. Защото времето може да е коварно и в Испания. Кой би предположил? Ние, например, изобщо не...

Откъде, накъде и докъде по Пътя на Сантяго

Интересното при този път е, че целта е само една – живописната катедрала в северна Испания – но началата са стотици. Всъщност хиляди. Можеш да започнеш дори пред дома си и просто да поемеш към Сантяго де Компостела. Рано или късно ще попаднеш на симпатичните жълти стрелки, които ще ти бъдат водач през цялото време. И знай, че щом започнеш да ги търсиш, изведнъж ще започнат да ти „намигат“ отвсякъде.

Маршрутите минават и през Чехия. Можеш да провериш дали някой не започва под балкона ти на чешкия сайт Ultreia, където ще намериш изчерпателна информация за пътя, известен като camino.

Отдавна не е само поклонение за вярващи. По camino ще срещнеш невероятна смесица от хора и всеки има своя история, която с радост ще сподели. Ние, за съжаление, имахме ограничено време за пътя и за историите на поклонниците, затова избрахме един от най-утъпканите маршрути – от португалското Порто, около 260 км. Ноември не е точно най-подходящият избор за дълги пешеходни преходи – още по-малко в далечна страна, за чиито капани нямаш никаква представа. И точно в това е приключението. Така че Buen Camino!

Първите километри, тялото се обажда и се роди Карел

Вали. Вали още вечерта, когато откриваме красотата на цветовете на Порто, плочките азулежу, корка и виното. И вали и сутринта, когато трескаво търсим credencial – поклонническата книжка (по пътя събираш печати в нея, а благодарение на нея ти намират чисто легло в поклонническите хостели, наречени albergues). И така за първи път тествах водоустойчивостта на моите кожени barefoot обувки. Издържаха, честно казано, доста време. Първите километри по дървената пътека край океана ги минаха блестящо. Накрая обаче се предадоха. Простих им, защото когато вали отгоре, отстрани и отдолу, шансът ти е нулев. Това го потвърдиха и мокрите „профи“ туристически обувки на Ханка.

Първи ден. Първи 22 км. Първо прогизване. Радостта и ентусиазмът се редуваха с мисли от типа: Мамка му, така ли ще вървим в дъжда още 240 километра? Още 9 дни? Тая раница май е тежка. Тези barefoot обувки не бяха най-добрата идея. Дъждобранът и вятърът не са точно приятели. Но никога не траеше дълго. Гледките към океана и всеки следващ мокър, усмихнат поклонник с поздрава Buen Camino не оставяха шанс на мрачните мисли. Защото Camino е такъв, какъвто си го направиш. А защо да се тормозиш с нещо, което така или иначе не можеш да промениш? Така че – напред!

Така е прекрасно, докато не започнат да се обаждат главата, раменете, коленете, тазобедрените стави – и докато не срещнеш Карел. Карел се присъедини към нас още през втория ден. Всъщност явно много му харесахме и покани и приятели, така че при нас се настаниха няколко – на най-чувствителните места по стъпалата. Спътници за смях.

Но знаеш ли какво? Отляво шумоли океанът, а ти продължаваш напред, защото искаш – никой не те кара – и въпреки мехурите е хубаво. Вали или не. Боли или не. Тежестта на мислите за срокове, неизпълнени задачи и Карел отпада и я заменя единственият важен въпрос на човешкото съществуване: Какво ще ядем?

Дъждът си вали, а виното лекува

„Вали много, боли всичко и най-много боли надолу по наклон.” – така изглеждат бележките ми от средата на пътя. Но кармата работи и лошото винаги се сменя с добро. Понякога стига и уж съвсем дребно нещо, за да те върне в спокойствието. Показва се слънце. Зърваш дъга. Срещаш стадо крави. Някой те снима пред каменна средновековна църква и не се налага да правиш само неловко селфи. Или просто за малко си събуеш обувките и изпиеш хубаво кафе. Препоръчвам си подаряваш този момент на радост всеки ден и да го завършваш с чаша вкусно португалско/испанско червено. Или с три.

По пътя в кафенетата и ресторантите са свикнали с поклонници. С една капка усмивка отгоре ще се смилият над теб и ще ти позволят например да си изсушиш обувките до нагорещена камина. По португалския маршрут, за щастие, такива места има достатъчно. На никого не му се струва странно, че раницата ти е окичена с мокри чорапи и че като влезеш вътре, под теб се образува малък океан – понякога от вода, друг път от пясък. Макар че повечето местни никога не са вървели camino, те имат уважение и разбиране към поклонниците.

Голям плюс на пътя са нощувките, т.е. albergues, които са разпръснати по всички маршрути приблизително така, че да ти се пада по едно на ден. Или поне през ден. И макар в Португалия и Испания да не е обичайно да има отопление, albergues за зимата и дъжда са оборудвани с камина или електрически печки. И това общо взето стига, за да изсъхнат през нощта чорапите, обувките и тениската.

Най-важното – краката на топло

„Пазете се и най-вече дръжте краката на топло”, така се сбогува с нас преди пътя бащата на Ханка. Лесно е да го кажеш, но пробвай, когато вали така, че е напълно без значение дали прескачаш локвата или стъпваш в нея. Но светът пак е красив – дори когато куцаш и Карел се обажда при всяка крачка.

Това ми напомня – в умния интернет ще намериш куп страхотни съвети за грижа за краката по време на дълъг пешеходен преход. Например да носиш два чифта чорапи, за да не се трие толкова стъпалото и да не се образуват мехури. Работи, наистина. Жалко, че се сетих чак по средата на пътя. Но трябва да кажа, че моят barefoot Карел, в сравнение с няколкото на Ханка, беше само едно малко „саламче“, което се остави да му се говори – и за два дни изчезна. Ханка, в препоръчваните омекотени туристически обувки, се забавлява с тях доста повече.

Друго чудо е тейп лентата, която може да облекчи болното коляно и така и тазобедрената става. Докато не започне да боли другата. А невероятен „лечител“ е мехлемът от невен. И да мажеш стъпалата сутрин и вечер. Вярвах, че този навик ще ми остане и вкъщи. Грижата за краката, които те носят цял живот, е наистина важна. Но знаеш как е – ако се сетя веднъж седмично, пак е добре. Не бъди като мен.

Радостите на обикновените моменти

Да вървиш по двама си има своя чар. Има с кого да споделяш хилядите ентусиазирани, любопитни мисли за живота, на кого да се оплакваш от болежките и на кого да повтаряш до безкрай, че си гладен. Но е много важно да намериш баланс. Защото понякога – и към края все по-често – се появява естествена нужда от тишина и крачене. Напред. Сам. В изповедта на собствените мисли.

А понякога пък има нужда тези вглъбени моменти да бъдат прекъснати от напълно абсурден миг на чиста радост. Когато някой от вас изведнъж изрече репликата на века: „Ей, станах милионер – имам два огромни басейна. В обувките!“ Или срещнете 70-годишна баба с дълга софтшел пола вместо престилка, която върви camino за четвърти път, и попивате от нея мъдростта на света – и страха от дървеници. Накрая ви дава телефона си и обещание, че ако някога отидете в Австралия, имате къде да пренощувате. Ако можеше, сигурно щеше да ни опече и домашни сладки. На фона на нейните 600 км от Лисабон в сандали, ние с нашите 260 км и наполовина възраст сме пълни аматьори. Дано някой ден бъда като нея.

Още ли не сме стигнали?

Всеки ден изминавахме около 30 км. В началото тези 260 изглеждаха невероятно далечни. А с намаляването им растеше и ентусиазмът, че целта наближава. Но щом започна да наближава опасно много, се появи и разочарование, че цялото приключение някога ще свърши. И любопитство – какво е да стигнеш до финала и да застанеш пред катедралата. Последните километри бяха весели. Времето се сменяше през пет минути и на нас вече ни беше напълно все едно. Също както и това, че стигнахме до катедралата по дълга обиколка. Защото изведнъж тя беше там. В цялата си красота. И ние също. Беше невероятно блажено усещане за малка-голяма победа, примесено с тъга, че бавно, но сигурно приключва.

Camino носи много трудни, но красиви моменти – умора, изтощение, глад, тъга и носталгия, но най-вече смях и радост. Осъзнаваш колко съвършено е човешкото тяло. Колко благодарни трябва да сме му. Че когато нещо боли, има причина – и често сами сме си виновни. Например заради лошо избрани обувки. Това обаче не е моят случай – да вървя с barefoot обувки беше абсолютно страхотна идея.

Дали бих тръгнала отново? Разбира се – даже още утре!

Пътя Camino de Santiago е извървял и фотографът, приключенец и водач за северното сияние Marek Rybář. Цели 110 км преминава комфортно с модел XERO SHOES HFS.

Виж видеото му от пътуването: