Преходът на Тенерифе с barefoot обувки – 100 км и едно предизвикателство след друго

Какво се случва, когато през ноември спонтанно решиш да отлетиш за една стокилометрова разходка? Наистина ли можеш да стигнеш до най-високия връх на Тенерифе – Pico de Teide – без разрешително? И изобщо добра идея ли е да го направиш с barefoot обувки?

Защо точно пеша?

Последните няколко години ходенето по нашите баири и по по-големите планини е едно от любимите ми занимания. По неизвестна причина да се мъча по някой стръмен баир с мисълта за гледки и (най-вече) храна ми се струва като чудесно прекарано време. Понякога си мисля, че бих могла да прекарам някоя ваканция и по друг начин, освен да ходя пеша нанякъде. Може би просто да лежа в някой resort и на всеки половин час да се обръщам на шезлонга. Проблемът обаче е, че храната – било тази, която вадиш от раницата, или купената с високопланинска надценка – просто е най-вкусна след като няколко пъти си минал/а през „клинична смърт“.

С тази философия и с една седмица отпуск, която трябваше да използвам, съвсем случайно се озовах на GR 131 на Тенерифе. Радвах се на изкачването на най-високата планина в Испания, на паеля, слънчево време и готини хора. Само че накрая всичко се разви малко по-различно…

Barefoot обувки в планината? Защо не!

На Тенерифе може да се пътува целогодишно, но през нашата зима условията за хайкинг са идеални. Температурата е малко над 20 градуса – и съответно носиш по-малко вода на гръб.

Ако имаш същата комбинация от „странности“ като мен – любов към планините и любов към barefoot обувките – рано или късно стигаш до проблема какви обувки да носиш в планината, когато всички постоянно повтарят, че за планина ти трябва стабилна, твърда обувка.

Когато стягах багажа за GR 131, реших просто да си ги взема. Самата идея да ходя с твърда обувка наистина ме плашеше. Разбирай: през последните петнайсет години съм пробвала различни твърди маркови обувки – и от всички рано или късно получавах мазоли. След прехода на Ниските Татри дори оставих един такъв чифт до контейнерите в края на трека.

При мен „кастингът“ за теренни обувки беше спечелен от SALTIC OUTDOOR FLAT. От всички по-спортни варианти боси обувки, които пазарът предлага, за мен те бяха най-удобни. От предишни излети знаех и че никъде не ме стягат, издръжливи са благодарение на високия гумен борд и издържат и на някой дъждец. Ходила съм с тях на еднодневни преходи и винаги е било окей. Това беше първият път, когато знаех, че ме чакат сериозна денивелация и около сто километра.

Какво да си вземеш за Канарите през зимата

Температурите тук варират от направо летни до истински зимни. Колкото по-близо си до най-високата планина в Испания, толкова по-ниска е температурата и пада и под нулата. Затова трябва да си вземеш и неща, които на пръв поглед изглеждат безсмислени… например ръкавици. От дрехи така взимам всичко в диапазона от къси панталони до пухено яке.

Къмпингуването извън националния парк се толерира, затова взимам палатка, шалте и спален чувал. Не може без котлон и храна за няколко дни. Това е и остров с недостиг на вода, така че психически се подготвям да нося по-голямо количество на гръб. Разбира се, не липсват туристически щеки, аптечка и мокри кърпички. Общо ми излиза 12 кг.

Първи ден: Мисия газова бутилка

След кацането се премествам на северната част на острова и се настанявам в най-евтиния хостел. За съжаление и най-евтиният тук означава 800 Kč. Цялата следваща сутрин търся газова бутилка. Обикалям целия град с местния градски транспорт и когато вече се примирявам, че ще бъда като Reese Witherspoon във филма „Диво“, продавач от Decathlon ме праща и до магазин Merlin, където наистина имат. За мое „щастие“ – само 500-грамова. В раницата ми вече не влиза дори хартиена кърпичка и с автобуса тръгвам към началото на маршрута. 

Реших да започна от La Esperanza, но можеш да тръгнеш и от Arona или да удължиш маршрута според себе си. Когато най-накрая потеглям с голяма тържественост, вече е следобед. Цялата нетърпелива се потя по първото изкачване и неприятно ме изненадва тежестта на раницата. Веднага щом вляза в гората, срещам трима души, после – никого. Някак си си представях, че ще е по-оживено. Притеснява ме вятърът… клоните се огъват, а аз напразно търся място, където да се опъне палатка. Спасение, както вече безброй пъти, са ми mapy.cz. Намирам заслон и се насочвам натам. 

Нощният „значка за смелост“

Още не съм ти признала едно нещо. Това пътуване беше предизвикателство за мен. Не защото бях сама, а защото реших да спя сама навън. Дълги години това ме плашеше и ме спираше. Сега някак усещах, че е дошло време да счупя това проклятие. 

Когато стигам до заслона, намирам там две момчета. Как мислиш – откъде са? Точно така, наши. Без да се правя на герой, признавам, че ми олеква – и заради покрива, който заслонът има. Отлагам „значката за смелост“ за следващата нощ. Сутринта от вятъра няма и следа, сбогуваме се и всеки тръгва в различна посока. Днешната ми цел е вода на 20 км. 

Втори ден: С Saltic-ите ми върви като по вода

Целия ден вървя в гората. Първо качвам 800 метра денивелация, за да ги сляза после всичките обратно. С Saltic-ите ми се върви страхотно. От време на време вече се показва Teide, но все още е доста далеч. Отново срещам само няколко души и си се наслаждавам на времето в гората. Когато стигам до водата, вече се смрачава. Бързо опъвам палатката и си готвя вечеря. Парадоксално, чувствам се по-сигурно малко по-далеч от заслона, където никой не ме вижда. Около седем вечерта лягам и ме чакат около дванайсет часа в палатката ми с форма на ковчег. Гората всъщност не ме плаши – а останалите страхове ги натискам насила. Какво друго ми остава в тази ситуация? Разбира се, будя се при всеки подозрителен звук = при всеки звук, но за щастие съм уморена и така, при дадените условия, спя сравнително добре. 

Трети ден: Лунен пейзаж и страховита пещера

На третия ден, цялата горда, че съм оцеляла, продължавам напред. Пътят първо е по хоризонтала, а после идва безкрайното изкачване. Когато стигам до ресторанта на границата на националния парк, се подкрепям със стек и десерт. Имам дилема какво да правя нататък… Накрая, по препоръка на приятел, решавам да продължа, въпреки че знам, че къмпингуването там е забранено. Целта ми е пещерата Montana Blanca. 

Декорът се променя в почти лунен пейзаж и отново почти никой никъде. Казвам си, че в аварийния заслон със сигурност ще има някого. Нямаше. Стигам почти по тъмно, търся мястото известно време – доста е скрито и честно… доста страховито. Не ми помага и това, че виждам две силуетни фигури, които тичат някъде над мен в планината. Не опъвам палатката, защото тук не намирам нито един паяк. Вее и е доста студено. Днес оценявам пухения си спален чувал. С план да стана в два през нощта и в три да тръгна за изгрева на Teide, лягам да спя. Тоест поне се опитвам, но сънят не идва и се сблъсквам със странен проблем. Тук е невероятно тихо. Толкова тихо, че чувам как косъмът ми се обръща в качулката и как ми бие сърцето. Редувам заспиване и събуждане, а в два през нощта сядам като зомби и си варя каша.

Четвърти ден: Когато barefoot обувките ти провалят плановете

Още преди да тръгна, чувам стъпки и гласове на други нетърпеливи хора. След полу-безсънната нощ мобилизирам всичките си сили и тръгвам и аз. Изкачването първо е леко. Тъмно е, но луната и куп звезди ни осветяват пътя. Трябва да кажа, че беше направо магично. От размишленията ме изтръгват пазачите на парка. Според „мъдрите“ съвети в интернет, че за изгрева никой не проверява разрешителни, не се бях занимавала особено да си извадя. Е, проверяват. Млад испанец ме оставя да се регистрирам на сайта и си мисля, че всичко е наред. Но на всички проверява и екипировката. Имам всичко, за което се сещаш… докато не поглежда обувките ми. Подозирам, че няма да е във възторг. Но че ще ми каже, че няма да ме пусне нагоре заради тях – това не ми мина през ума. Стоя там, сякаш някой ме е залял с кофа студена вода! Пробвам тактика от рационалната – че умея да ходя с тези обувки – до „кучешки очи“, но нищо не работи. Макар да съм на ръба на сълзите, от мен няма да ги види. 

И сега? Нощен марш и студ

Започва да ме тресе от студ, защото вече известно време стоя на място, така че ми остава само да измисля алтернативен план. Трябва да се върна малко назад и после да се включа отново към GR 131. По пътя надолу срещам хора, които се качват нагоре, и сърцето ми бие от яд. Спирам за момент и поглеждам нагоре. Обожавам да гледам звездното небе и решавам, че поне ще си се насладя на тази неочаквана нощна разходка. Вървя и вървя, все ми е студено, но вече нямам нищо повече, което да облека. След дванайсет километра стигам до туристически център, където има и ресторант, и хотел. Наум се надявам на кафе и закуска – почти осем е и слънцето вече започва да се показва. Влизам през вратата на хотела, но веднага ме връщат с думите, че готвят само за настанени гости. Това ме ядосва ужасно. Вместо яйца си взимам за втора закуска днес flapjack. Навън, с измръзнали пръсти, затоплям греещата възглавничка и резервирам нощувка във Vilaflor, на 13 км. Вкарвам маршрута в картата и тръгвам по най-краткия път – и как иначе, освен нагоре.

Как да събереш целия си карък в един ден

За щастие слънцето вече започва да топли. Когато включвам телефона към power bank-а, разбирам, че изобщо не се зарежда. Батерията показва 15% и аз вадя слушалките от ушите си. Осъзнавам, че ако пазачът на парка ме беше пуснал до върха на Teide, това щеше да означава още една нощ някъде навън – и без телефон. Може би всъщност се получи по най-добрия възможен начин. Само че още не подозирам по какъв път съм тръгнала. Когато набързо търсех маршрут, не забелязах, че една част е само с пунктир, тоест без маркировка. Това е каменист път надолу, без никакви знаци – само от време на време утъпкана пътечка… а понякога изобщо нищо. Често вадя телефона, за да знам дали държа правилната посока. Когато стигам до главния път, си отдъхвам. Последното предизвикателство са каменните стъпала при слизането към градчето Vilaflor. Там вече уморените ми крака си казват думата и тънката подметка на обувките не помага особено, но е достатъчно да си спомня мазола по цялата пета по пътя към Сантяго и веднага ми става по-леко. Мисля, че за днес стига толкова. Щом стигам до мястото за нощувка, телефонът ми окончателно сдава багажа. Уморена и гладна, отивам в първата кръчма за сериозна храна.

Пети ден: Финалът при океана

Последният ден ме чакат само 18 км до Arona. Маршрутът първо минава през гора, където не срещам никого. После се спуска към брега и се наслаждавам на красивите гледки. Оттам вече с автобус стигам до Los Christianos, където имам Airbnb за две нощи. Искам преди полета да си почина и да хвана малко слънце.

Как се справиха краката ми и какво бих направила различно следващия път?

Стигнах доволна – без мазоли и с всички нокти. И обувките изглеждат – след хубаво почистване – почти като нови. Но за да не е само хвалене: последните два дни от трека се вървеше много по камъни и с тънка подметка понякога беше досадно. Този проблем може да се намали, като сложиш стелка в обувката (производителят я продава). Така обувката става по-стабилна. Горната част на обувката остана непокътната след всички километри. 

С поглед назад, няколко месеца по-късно и по-умна от други преходи, бих си взела по-малко дрехи: два чифта панталони са достатъчни, както и чорапите. Палатка, която изглежда като ковчег, не бих препоръчала. Невероятно непрактична е – не можеш дори да седнеш вътре, камо ли да се преоблечеш. Освен това от пръв поглед е ясно, че в палатката има само един човек. Научих се да „излъгвам“ бдителните си сетива при спане навън с тапи за уши и маска за очи. Пробвай – страхотно е! Не се притеснявай, звукът на моторен трион със сигурност пак ще те събуди. 

А какво стана с останалите неща, които си бях планирала? За паелята – обиколих безброй ресторанти, но никъде не ми я направиха за един човек. А за хората – изненада ме колко празна беше цялата пътека, така че не си тръгвам с нови приятелства. Но си тръгвам с куп преживявания, с покорена „значка за смелост“ и с изгорял задник. Кажи сега: такова приключение в хотелски комплекс няма да изживееш.

Ако ти се чете повече фактическа информация за прехода на Тенерифе, ето статия. 

Автор на статията и снимките е Nikola Cejnarová – медицинска сестра с любов към пътуването, планините и кафето. Ще я намериш или някъде по баирите, или в Instagram.